Benutzer:Christian/Ioan Slatoust

Aus Orthpedia
Wechseln zu:Navigation, Suche

Йоан Златоуст: Призван екзегет и катехизатор

Четвъртата беседа на свети Йоан Златоуст върху Посланието на свети апостол Павел до евреите

Св. Йоан Златоуст е направил тълкувания на всички послания на св. Апостол Павел. Сред най-добрите образци на писателския труд на светителя са 34-те беседи върху Посланието на св. Апостол Павел до евреите. Те са запазили своята актуалност и задълбоченост до ден днешен. Учените все още не са единни по въпроса за мястото и времето на написването и произнасянето на тези творби.

В предговора на българското издание на беседите върху Посланието на св. Апостол Павел до евреите, под редакцията на професор Хр. Н. Гяуров от 1949 г., се изтъква, че те са били съставени и произнесени от св. Йоан Златоуст в Цариград, но не и в Антиохия или по време на заточението му. Конкретизирано е времето на тяхното произнасяне – към края на 402 или в началото на 403 г., немного преди заточението му.

В труда си „Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели” проф. Илия Цоневски посочва, че едни от беседите са произнесени в Антиохия, а други – в Константинопол. За нас най-важното все пак е не разминаването в становищата на богословите изследователи за времето и мястото на произнасянето на тези беседи, а безценният принос на св. Йоан Златоуст като вдъхновен екзегет на боговдъхновеното библейско слово. Неговите беседи са пример и образец за поколения наред богослови – тълкуватели, проповедници, наставници и свещенослужители от християнската древност до наши дни.

Всяка от беседите на св. Йоан Златоуст започва с цитат на откъс от Посланието на св. Апостол Павел до евреите, който е основа за разсъжденията му в изложението. В Беседа четвърта изхожда в тълкуванието си от стиховете: „Защото не на Ангелите Бог покори бъдната вселена, за която говорим, а, напротив, някой бе засвидетелствувал нейде си, казвайки: „Що е човек, та го помниш, или син човечески, та го спохождаш? Понизил си го малко нещо спроти Ангелите?”

Св. Йоан Златоуст не пристъпва направо към пряко тълкуване на цитата, а с пространно предисловие, с което се стреми да концентрира максимално вниманието и усърдието на своите слушатели. Той започва беседата си с открита и неподправена загриженост за това доколко внимателно аудиторията следи проповедническото му слово, доколко пълноценно се приемат наставленията му: „Аз бих желал да знам достоверно, слуша ли някой моите думи с нужното внимание, не хвърляме ли ние семената при пътя…” Св. Йоан Златоуст си служи с перифраза на Притчата за сеяча. Светият учител и отец е темпераментен оратор, загрижен е словото му да проникне дълбоко в съзнанието на слушателите. Призванието на духовния наставник е доброта, достигаща до хората, защото „каква полза действително има, когато никой не се наставлява, макар аз да не бъда обвиняван.” Характерен стилистичен похват, проявяван в неговите беседи, е формата на въпроси и отговори, въпроси, част от които имат риторичен смисъл. Като духовен пастир св. Йоан Златоуст се грижи неговата проповед да дава плодове в душите на християните. За светителя не е необходимо механично, недостатъчно добре осмислено, наизустяване, което скоро се забравя, а само онова слово, което води до праведен живот и искрена вяра. Словото, което подготвя място за Божията истина в ума и в сърцето. От встъпителната част на беседата става ясно, че св. Йоан Златоуст разчита не само на проповеди, той търси настойчиво обратната връзка с миряните, като ги изпитва върху преподаденото от него: „Като забележа някои от вас, които не са много внимателни, аз ще ги питам отделно, когато се срещна с тях и ако намеря, че те помнят нещо от казаното, не казвам всичко, това за вас не е много удобно, но макар и немного от многото, тогава, очевидно е, аз не трябва да се безпокоя за останалите.” В своите слова за свещенството той изтъква, че духовникът трябва да бъде добър учител. Загрижеността му не може да се нарече проява на излишна дидактичност, а от стремежа му „всички да бъдем будни при идването на Спасителя”.

Тези встъпителни думи преди самото тълкувание на откъс от Посланието до евреите са безценен извор за това колко отговорен и неуморен ратник на Божията нива е св. Йоан Златоуст, воден от грижата за приобщаването и спасението на своите миряни. Като добър катехизатор, във формата на въпроси и отговори, е готов да беседва с всекиго поотделно, не само да преподава, но и да проверява усвоеното учение от всекиго, преди да пристъпи към новата тема.

Светителят преминава конкретно към тълкуването на цитирания по-горе откъс. Съществен елемент от екзегезата на св. Йоан Златоуст тук е прозорливото идентифициране на Христос по плът, макар че тези думи на пръв поглед апостол Павел е казал изобщо за човека, въпреки че употребените в случая местоимения „му” и „нему” да са изписани с малки букви, св. Йоан Златоуст е прозрял, че св. апостол Павел е имал предвид всъщност Христос. Основен мотив за тълкувателя тук е употребата на формулата „всичко си покорил под нозете му (Евр. 2:8), която се отнася за Сина Божий. Темата за смъртта и възкресението на Иисус Христос особено вълнува екзегета. Анализът му е концентриран върху стиховете: „… но виждаме, че Иисус, Който бе малко нещо понизен пред Ангелите, зарад претърпяната смърт биде увенчан със слава и чест, та по Божия благодат да вкуси смърт за всички (Евр. 2:9). Тълкувателят разграничава две нива на смъртта, преживяна от Господа. Първото ниво е претърпяната смърт и второто – вкусената смърт. Първото ниво, ако смъртта се включи в ансамбъла на християнската символика, е израз на плътската човешка същност, а второто ниво е възкресното Божествено начало – началото за живот вечен.

Свети Йоан Златоуст тълкува изрично израза „да вкуси смърт за всички”, с който е подчертана нейната мимолетност.

Ключов момент в беседата е тълкуването на стиховете: „А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола” (Евр. 2:14). Чрез този стих, наблягайки на употребената изрично от апостол Павел дума „еднакво”, св. Йоан Златоуст порицава онези, които проповядват, че Христос не е приел истинско човешко въплъщение: „Нека да се засрамят всички еретици, да се засрамят всички тези, които твърдят, че Той дошъл призрачно, а не истинно.” Светителят изтъква Христовата смърт като благопроизводителна и живителна, която чупи оковите на робството и тленното. Той трансформира посланието на св. апостол Павел: „… и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство” (Евр. 2:15). Св. Йоан Златоуст си служи с риторични въпроси, които достигат до душите на пасомите и целят да прогонят малодушния страх от смъртта: „Виждаш ли какво благо произвела неговата смърт? Защо вие се страхумате, пита той, защо се боите от поразената смърт? Тя не е вече страшна, тя е стъпкана, презряна, станала е нищожна и неструваща нищо.”

Въпросите на св. Йоан Златоуст са директни, полемични, напътващи към верните отговори. Като вещ катехет използва възможностите на формата на въпроси и отговори, не само за да поучава, но и да тълкува убедително посланието на апостол Павел. Мисълта за смърт предизвиква страх, който превръща хората в роби. Да живееш истински е удоволствие, не са потребни богатства и разкошен живот, а да си свободен от жалкия страх от смъртта – обобщава идеята от Павловото послание св. Йоан Златоуст. Прогонваш ли този страх, побеждаваш властта на дявола и се подбужда човек към истински живот: „Виждаш ли, че този, който отхвърля от себе си тежката власт на смъртта, съкрушава и силата на дявола?” – задава поредния си въпрос – обобщение, въпрос – напътствие, анализирайки Павловото послание. В цялата беседа се усеща духът на истинското Христово любомъдрие, украсено с венеца на вечния живот – тържествуващ над най-страшния инструмент на дяволското тление за хората –смъртта. Св. Йоан Златоуст преживява тежко факта, че победата на Христос над смъртта не се следва с вяра от християните. Те остават обладани от страх пред смъртта и със скръб и сълзи, проява на малодушие и безверие, изпращат покойниците си. „Аз трябва тежко да въздъхна при мисълта къде ни е възвел Христос и къде ние сваляме сами себе си. Когато аз си представям воплите, които се разнасят на площада, риданията, които се появяват поради заминаващите от живота, стенанията и други нередности. Тогава, повярвайте ми, аз се срамувам от езичниците, иудеите и еретиците, които виждат това и решително всички се смеят за него над нас и каквото и да бих говорил след това за възкресението, моите думи ще бъдат напразно разсъждение.” Светият отец в случая повдига открито един от съществените проблеми на нашата вяра, който се изразява в противоречието между най-голямото чудо, ставало някога, в земния свят – „поразената” смърт от Христос и безсилието на християните пред нея, издигащи я в култов идол поради маловерието си. За съжаление победата на Христос все още се оказва непосилна за плещите на християните. Така тържеството е на Господ Иисус Христос, а хората до ден-днешен остават в скръбта и сълзите пред смъртта. Това дълбоко противоречие предизвиква тъгата пък на св. Йоан Златоуст. Всъщност не е ли той първият църковен писател и учител, който така директно поставя този проблем? Не е ли първият в историята на църквата, който толкова смело се опълчва срещу нашето малодушие пред смъртта? Не е ли той пионерът в историята на омилетиката, който дръзва толкова решително да се изправи пред болката и страданието пред смъртта? Ръководни за него са отново думите на св. апостол Павел: „И да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство” (Евр. 2:15). Св. Йоан Златоуст отправя упрек към хората, които опровергават апостолските думи с делата си. Служи си с няколко последователни риторични въпроси, обичаен похват в неговите беседи, както вече уточнихме това, с които цели да насочи вниманието на слушателите и да припомни някои истини на вярата: „Ето, кажете ми какво означават горящите светилници? Не изпращаме ли ние умрелите като подвижници? Какво означават песнопенията? Не прославяме ли ние Бога, не Му ли благодарим, че Той накрай увенчал заминаващия, освободил го от трудовете, избавил от страха и приел при Себе Си?”

Тези въпроси са част от неговата ораторска стилистика. Те налагат не само определена ритмичност на словото му, но имат и дидактично-познавателен характер. Бихме ги групирали по двойки. Първият въпрос играе роля на конкретно питане, а вторият въпрос, започващ с частицата за отрицание, съдържа отговора на питането. Светителят е особено строг към допускащите скръб и сълзи за покойник, независимо дали е мъж или жена: „Които налице приемат Христовото възкресение, а в действителност с делата си доказват досадна човешка слабост, демонстрирайки, че си остават роби на смъртта… но когато някой, жена или мъж, който твърди, че се бил разпънал за света, а си къса косите, тя пък ридае неутешимо, що може да бъде по-нередно от това? Повярвайте на моите думи, че ако би трябвало да се постъпва както подобава, би трябвало такива човеци да бъдат отстранени за дълго време от църковните прагове. Ако някои заслужават наистина сълзи, това са тези, които се още боят и треперят от смъртта, които не вярват във възкресението.” Св. Йоан Златоуст е твърд, последователен и безкомпромисен пастир. Очевидно е готов да отиде до крайност и да отлъчи от църквата всички онези християни, които вярват на възкресението единствено на думи, а делата им говорят, че остават отчайващо слепи и глухи за това Христово чудо. „Не е ли преструвка това, не е ли лицемерие? – пита той. – Ако ти действително вярваш в това, което казваш, тогава напразно плачеш, ако пък се преструваш, лицемериш това за басня, защо тогава и пееш?” Св. Йоан Златоуст се обръща с тези думи към всички, без да прави разлика по обществено положение и богатство: „… сега говоря на богати и бедни, на жени и мъже.”

Църковният писател се обявява против практиката да бъдат наемани оплаквачки, за него това е проява на суеверие. Наказанието за него трябва да бъде най-строго: „… ако някой наеме тези оплаквачки, тогава, повярвайте на моите думи, аз говоря не иначе, а както трябва, а който иска, нека се гневи – ще отлъча такъв от църквата за дълго време като идолослужител.” Дали е прилагал на практика такова наказание за наемач на оплаквачки, не е известно, но със сигурност в беседата си св. Йоан Златоуст дава пример за това какво да бъде отношението на християните към ширещата се сред тях порочна практика, останала от древни езически времена, та досега. Неговият поучително-полемичен тон става все по-категоричен, следвайки примера на апостолите: „Засрамете се и се вразумете, ако пък вие не искате, тогава ние няма да търпим да съществуват в църквата такива пагубни обичаи. Ето защо ние чрез вас заповядваме на онези жалки и презрени оплаквачки да не дохождат никога при погребението на вярващи; иначе ще ги заставим да оплакват собствените си нещастия и ще ги научим да скърбят повече за своите бедствия, отколкото за чуждите.” Да се канят оплаквачки на погребение е порочна практика за светия отец, а и сами те са определени от него като порочни, чийто действия са в разрез с Христовото възкресение и отново се опитват да върнат тържеството и властта на смъртта. Затова думите на св. Йоан Златоуст звучат толкова императивно и дори недвусмислено заканително. Светецът не е гневлив по природа, нито отправя укори, воден от властнически подбуди, защото строгостта на духовниците не е самоцелна. Той посвещава следващата част от беседата си на длъжностите на духовниците: „Макар ние и да сме маловажни и нищожни, и достойни за презрение, както и действително и да сме такива, ние обаче не за себе си изискваме, не своя гняв удовлетворяваме, а се грижим за вашето спасение. Засрамете се, пък увещавам, и се вразумете.” Той уточнява измеренията на духовната власт. Тя е дадена от Христос и компромиси не могат да бъдат допускани. Строгата, но справедлива присъда е по-полезна, отколкото лекия компромис на несправедливото опрощение. Светецът е категоричен и твърд –който презре тези запрещения, за него ще настъпи време за съд. Св. Йоан Златоуст поучава, че властта, дадена от Христос е преди всичко високоотговорна, както за поощрение и помилване, така и за строго наказание, което е само в полза на вярващите: „Както е добре да не се греши, така е полезно и да се търпи наказание – учи светителят. – Както е добре да не се получават рани, , а когато това се случи, полезно е да се поставя на раните лекарство, също така става и тука… За мене е по-добре да се считам от вас за строг, суров и горд, отколкото да ви правя нещо неудобно за Бога. Надявам се на Бога, че това изобличение няма да бъде безполезно за вас и че вие ще се поправите така, тъй че нашите думи ще послужат за ваша похвала и чест.”

В хода на това разглеждане на беседата на св. Йоан Златоуст, посветена на Посланието на св. апостол Павел до евреите ние се убеждаваме в неговата величина като екзегет и катeхизатор, проявяващ отлично чувство за индивидуален подход, който владее прекрасно дидактичната форма на въпроси и отговори. В основата стои неговата боговдъхновена грижа за високата духовна култура на своите пасоми. Тази беседа е интересна и с това, че част от нея светецът посвещава открито и смело на един тежък проблем, съществувал още в християнската древност, останал непреодолим и в наше време – оплакването на мъртъвци, което на дело е суеверие, издигащо в култ физическата смърт и пренебрегващо Христовото възкресение. В края на беседата си светителят изтъква отговорното призвание на свещениците като строги съдници и авторитетни пастири, поели грижата за спасението на християните.

Ползвана литература

Свети Йоан Златоуст, Шест слова за свещенството, издателство „Омофор”, София, 2005 г. Свети Йоан Златоуст, Тълкуване на Посланието на св. ап. Павла до евреите, библиотека „Творения на светите отци, под редакцията на проф. Хр. Н. Гяуров, София, 1949 г. Проф. д-р Илия К. Цоневски, Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели, Синодално издателство, София, 1986 г.

http://www.pravoslavie.bg/%d0%a1%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%b8-%d0%be%d1%82%d1%86%d0%b8/%d0%9f%d1%80%d0%b8%d0%b7%d0%b2%d0%b0%d0%bd-%d0%b5%d0%ba%d0%b7%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d1%82-%d0%b8-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b5%d1%85%d0%b8%d0%b7%d0%b0%d1%82%d0%be%d1%80/